Съдържание
Божието бъдеще в настоящето
Идването на Божието царство е свързано с предмета Есхатология. Той разглежда последните неща. Защо е важно това? Понеже, виждайки последните неща, ние виждаме Божието Бъдеще; това което Бог възнамерява да извърши; Божието видение; начинът по който Бог вижда изкупения свят; посоката, в която целият проект на сътворението има за цел да се задвижи, според Писанието. След като видим всичко това така, както Бог го вижда есхатологически, остава да видим Самия Исус, като пристигането на Божието бъдеще, в настоящето, изпълнявайки обещанията към Авраам и Израел. Самият Святи Дух ни е даден като годежен пръстен, залог, капаро, предварително изпълнение на обещанието – бъдещето в настоящето.
Бог ни призовава към мисията Си и това трябва да бъде нашата основна движеща сила в Църквата. Въпросът е, как да се оформи структурата на църквата, за да може тя да изпълни Божията мисия за света? Хората са мислили през вековете, че главният въпрос е: „Как да изградим хората в Църквата“ и след това, ако имаме време и енергия: „Как можем да станем Божиите хора за света?“ Това е поставяне на каруцата пред коня. Трябва да се запитаме: „Кои и какви трябва да бъдем ние за света – каква е нашата мисия и как да я постигнем“ и след това да се запитаме: „От какъв вид структура се нуждаем, за да направим това?“
Когато разберем крайната цел, която Господ има в Своята любов и благодат, за бъдещето на света, като Цар и Съдия, видението и идеята накъде целият проект на сътворението винаги е бил предназначен да отиде – това ще ни даде усещане за това каква трябва да бъде мисията, след което пък мисията ще ни даде идея за това каква трябва да бъде формата и структурата на Църквата, за да може тя да се движи според тази мисия, която в крайна сметка изпълнява Божията първична цел и видение. В този контекст, видението е начинът, по който Бог вижда бъдещето – завършената картина – Църква славна, без петно, бръчка или друго подобно нещо; свят изкупен и покорен на Бога и Неговия Христос чрез любов; всички царства предали короните си на Царя на царете и Господа на господарите; знанието за Господната слава изпълващо земята и ние – светиите – изявени като Божии синове и дъщери.
Ако ще имаме църква оформена според мисията, която Бог има за нея, трябва първо да имаме есхатологично оформена мисия, тоест, мисия, която е основана на това как Бог вижда краят, още от началото.
Библията като история
За да можем да имаме есхатологично оформена мисия, трябва да поставим историята на цялата Библия в контекста на историята на света, за да видим как Бог винаги се е движил към една и съща цел – крайното видение. Някои хора казват, че Евангелията ни казват всичко, което трябва да знаем и затова няма нужда да подхождаме исторически, понеже тогава вкарваме Библията в контекста на историята и като че ли историята става главното. Те казват: „Нека просто говорим Словото и който иска да го вярва.“ Факт е, обаче, че когато Словото стана плът, сякаш Бог Сам реши да стане част от човешката история. Така Той стана актьор на Собствената Си сцена.
Сцената вече беше готова още в Битие 1 глава, където Бог даде първичното видение, първичния мандат, първичната цел за творението – голямата картина, крайната цел, идеята, проектът, начинът, по който всичко трябваше да изглежда и това включваше цялото творение. Исус беше кулминацията и сърцевината на тази идея. Така че не говорим за историята като скучен сбор от дати и факти, а като реалност на Божията идея (история) на Земята.
Много ереси оспорват идеята за реален, жив, от плът и кръв, юдейн от I век, наречен Исус. Ереста на Докетизма, например, казва, че Исус не беше наистина човешко същество, а само изглеждаше като човек. Затова е добре да има исторически изследвания за Исус, не за да се дискредитират Евангелията, а точно обратното – за да се разбере за какво точно говорят те в контекста на Божията история. Християните, които казват, че не се нуждаем от история, а само от Библията, дори не осъзнават, че те също използват някаква форма на традиция (история), която налага определен вид четене на Библията, с определен вид очила, настройка, исторически контекст и нагласа, които НЕ позволяват намесата на чужди идеи.
Латинският период
Мартин Лутър, например, използвайки именно метода на историческия контекст, се противопоставя на латинския превод на стиха: „Покайте се и повярвайте в благовестието“, който гласи: „Изповядайте се на свещеника и повярвайте в благовестието.“ Лутър се изправя и казва, че това, което хората правят в следствие от препоръките на свещеника, като например да кажат: „Аве, Мария“ 10 пъти, за да бъдат оправдани, е поради неправилен превод и традиция като цяло, понеже гръцката дума (metano-ite) означава: вътрешна трансформация, преди която човек е открил, че е грешник, покаял се е пред Бога и е позволил на Бог да го преобрази отвътре. Общо взето, Лутър взема гръцкия текст и се връща исторически, за да намери правилния смисъл и така да произведе правилната доктрина. По-късно, по ирония на съдбата, идеята за покаянието отново бива покварена да означава: „Аз и Бог ставаме приятели“ – вътрешен процес, който бива отделен от това, което сме в публичния свят, като общество. (metano-ite) на гръцки през I век означаваше, че тази промяна на сърцето също така имаше и политически последствия. Историкът Йосиф Флавий веднъж се обръща към един Римски началник и му казва: „Покай се и повярвай в мен“, имайки предвид началникът да не продължава в плана си, който е замислил и да предприеме друг път за разрешаването на определената ситуация. Така че тази дума е свързана с това да станем част от една общност, обществено нещо – промяна с цел следването на мисия, смяна на посоката, по-широка картина, цел и съдба в Царството, а не само лична промяна с цел лично взаимоотношение с Бог, извън Неговото общо видение.
Лутър достига само до една част от откровението. Ето защо, всяко поколение трябва да се връща в историята и да си задава въпроси свързани с това дали всичко е било дефинирано правилно.
Лексикографията (науката, която структурира речниковото значение на думите) е клон на историята. Не може да има правилен превод, без първо някои историци да изучават езика в рамките на историческия му контекст. Ако пропуснем този момент, има голяма опастност да навлезем в Либерализъм, според който всеки може да преправи Исус в образ, който му е угоден. Дари нацистите успяват да създадат свой собствен, арийски Исус, който не само не е юдейн, а дори е против тях.
I век
За да разберем Исус трябва да започнем с юдаизма от I век. Павел казва: „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона.“ (Галатяни 4). Живият Бог, Създателят на света, влезе в завет с Израел, предназначен да спаси творението и човечеството от тежкото положение, в което те бяха попаднали, за да се завърши и възстанови Неговият проект за цялото Му творение. Когато Исус каза: „Времето се изпълни и Божието царство наближи“, Той нямаше предвид: „Нещо не вървят нещата от доста време, така че мисля да направя нещо съвсем ново“. По-скоро, това, което Той имаше предвид беше, че Божията история се разгръща и развива; че тя е процес и сега беше кулминацията й.
Всички ние живеем в тази Божия история, като индивидуални личности, като семейства и като култури. Но ние също така живеем и в много по-дълъг разказ – по-древен, по-обширен, по-важен. Голямата история в кулминацията на която дойде Исус, беше: творението, падението, Авраам и обещанията към него, Израел като нация, Изходът, Мойсей, Обещаната земя, Законът, Давид, монархията, изгнанието (което се проточи доста дълго). В 9 глава, Данаил попита ангела: „Еремия каза, че това изгнание трябва да приключи след 70 години. Не е ли време вече?“ Ангелът отговори: „Няма да бъдат 70 години, а 70 пъти по 7 години“. Много хора от племената Юда и Вениамин се върнаха от изгнание след 70-то години на Еремия, но отчуждението, липсата на синхрон с Бога и загубата на Божията цел като цяло, метафорично говореха за това, че изгнанието все още не беше приключило. Много евреи изчисляват 490 години, за да изчакат Изкуплението (Изходът – не от Египет, а от Вавилон, както естествения, така и духовния Вавилон – „Тайна; великият Вавилон, майка на блудниците и на земните гнусотии.“ Откровение 17:5 – истинският край на изгнанието (преселението във Вавилон). Евреите знаеха, че трябваше да бъдат Божиите изкупителни хора, които, обаче, все още бяха в робство.
И така, идеята Бог да стане Цар винаги е била част от по-големия разказ, който се върти около Израел и изгнанието – като целта беше чрез Израел Бог да действа за благото на целия свят. Евреите знаеха своята по-обширна история, Псалмите я възпяваха, историческите книги я разказваха, тя беше четена в синагогите, те я изиграваха по празниците си и т.н.
Именно в този контекст Исус дойде и започна да говори за Божието Царство като нов начин на управление на всичко. Думата Царство не се отнася до място – Небето, където хората отиват, когато умрат, а за Божия суверенитет, слизащ върху света. Исус постановява, както и обявява Божието царство по отношение на Божието бъдеще за света, пристигащо в настоящето. Чудесата са свързани с новото творение, докарващо бъдещето в настоящето, в покорство към целта на Отец – голямата картина.
Божието бъдеще за света пристигна с и в Исус. Той не беше магьосник, имащ цялата власт само защото беше Син на Бога. Това би принизило силата на новото творение. Не, Исус беше част от Божията история. Той беше Божието бъдеще за Израел и за света. Предизвикателството на Проповедта на планината е, че това беше нов начин да бъдем Божия народ. Ако някой иска да ходим с него 1 километър, ние да вървим 2. Ако поиска ризата ни, да му дадем и горната си дреха. Исус всъщност живя точно по този начин (беше като град поставен на хълм, ходеше 2 вместо 1 километър, даде дрехите Си и т.н.)
Виждаме Исус да призовава 12 ученици. Ако някой човек отиде в област, където всички мислят само за футбол и извика 11 човека от улицата, всички ще знаят, че той сформирова нов футболен отбор. По същият начин, когато Исус извика 12 ученика, всички разбраха, че Той оформя новия Израел – новия Ерусалим – новите 12 племена (което беше изключително политически опасно послание, затова Той говореше с притчи).
Бог е динамично въвлечен в света, не както Аристотел или Платон мислят – не като кукловодец, но като артист и герой на Собствената Си сцена. Бог и светът не са много далеч един от друг, според Библейската мисъл. Небето и Земята не са разделени от голяма бездна. Небето и Земята работят заедно. Небето и Земята винаги са били разглеждани като взаимосвързани и допълващи се сфери на творението – Божия свят.
Бог според юдеизма
В юдаизма има 5 начина, по които Бог действа в рамките на света, като запазва суверенитета Си над света:
1). Божието Слово – Бог каза и то стана. Божието Слово е живо, активно, мощно. То има власт и то работи и върши неща по света.
2). Мъдростта – Божият помощник в рамките на сътворението, след което мъдростта бива изпратена да живее сред творението, в лицето на Исус, както е и метафора за Неговото дело в света.
3). Законът (Тората) – разкриващ Божия характер.
4). Божият Дух – когато Бог оттегли Своя Дух, всичко умира, а когато Неговият Дух е там, всичко оживява и Бог подновява лицето на Земята. Бог вдъхна в ноздрите ни жизнено дихание.
5). Божието пребъдващо присъствие в облачния / огнения стълб, в Храма и т.н.
Основният въпрос на евреите, във времето след Втория храм, беше: „Как ли ще изглежда, когато Бог се завърне в храма Си?“ Когато Исус влезе в Ерусалим, Бог се завръщаше в Сион. Разказът във всички четири евангелия е преди всичко политическа история, а не богословска такава. Става въпрос за това как Живият Бог се облече в плът и дойде за да се занимае с многопластовата Римска Империя, като пострада неизбежните последствия. Намираме теологията вътре в политическата история.
Ако попитаме някого къде Марк ни обяснява смисъла на Изкуплението, всеки ще ни цитира Марк 10:45 „Човешкият Син дойде да даде живота Си откуп за мнозина“, което евреите свързваха с Данаил 7 и Исая 53. Какъв е контекстът обаче?
Земните царе господаруват над поданиците си, но между вас не трябва да е така, защото всеки от вас, който ще бъде по-велик ще ви бъде слуга, дори както Човешкият Син дойде не да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.
Това изявление беше свързано с мъдростта как да имаме съвършеното общество и политика, обединено с правилната теология, чиито корени бяха в Стария завет. Вътре в теологичната история, която беше част от още по-голямата политическа история, ние откриваме всяка лична и индивидуална история. В рамките на цялостния разказ – изкуплението (спасението, теологията) и управлението (политиката и обществото) се свързват и генерират еклесиология (доктрината за служението на църквата), чиито корени са в делото на Исус.
Хората често ни питат: „Откъде знаеш, че Исус е жив?“ Ние отговаряме: „Знам, защото го усещам в сърцето си.“ Това е вярно, но то е истината на Петдесятница, а не на Великден.
Възкресението говори за обновяване на творението – изкуплението на Божия космос, новото творение, новото начало. То не включва само нашето индивидуално спасение. Великден се случи в първия ден от седмицата. Йоан започна своето Евангелие с „В началото“, с което той разкриваше, че тук ставаше дума за нова история от сорта на тази в Битие 1 глава – ново начало, ново творение. На 6-тия ден Бог създаде човека, по Божия образ, и в същия ден Исус излезе и Пилат каза: „Ето човека“. В края на 6-ия ден Бог свърши цялото Си дело и в Йоан, Исус завършва с последните Си думи (Йоан 19): „Свърши се“. На 7-ия ден Бог си почина и Исус Си почина в мрака на гробницата. 8-мият ден бележи новото творение и новото начало.
Мотото на Църквата трябва да бъде: Както Исус беше изпратен към Израел, така Църквата е изпратена към света.
Книгата Деяния на апостолите говори за Божието царство, което слиза на Земята. Учениците попитаха Исус дали щеше да докара Царството веднага. Той каза: „Да“, но не по начина, по който те си представяха – да направи Израел най-великата сила в света. Божият свят народ сега вече беше целият свят – наследството (Римляни 4), което щеше да стане Божие в и чрез Исус като Цар и чрез това учениците да излязат и да проповядват, че Исус е Цар, завладявайки Земята за Него. Навсякъде посланието им беше, че Исус е Царят (Деяния 17:7), поради което и бяха толкова гонени.
Посланието “Исус е Господ” означаваше “Цезар не е Господ”. Когато апостол Павел беше в Атина, той се опитваше да проправи пътя си през стоицизма (пантеистичната система, според която Бог и света са едно и също нещо), и епикурейството (според което Бог и света са напълно отдалечени един от друг), като използва класическа еврейска теология, според която Бог и светът не са едно и също нещо, но са в дълбока и любяща връзка, най-малкото от Божия страна. След това той вмъква: „Сега Бог заповядва на всички хора да се покаят, защото Той иска да оправи света (да съди света)“.
Това е Евангелието. То е културално и политическо. Небето и Земята не са твърде различно нещо. Те трябва да работят заедно. Това е в дневния ред на Църквата и ето защо ние трябва да я оформим така, че тя да може да изпълни Божията мисия.
Бог да ви благослови!
