Изкуплението
Библията казва, че най-важната истина, в която ние трябва да вярваме, е възкресението на Исус. Ако някой не вярва, че Исус е възкръснал физически от мъртвите, вярата на такъв човек е безсмислена и той все още живее в греховете си, в старото си състояние.
Но защо? Защо точно възкресението? И защо някои хора, които казват, че вярват във възкресението пак живеят светски живот? Аз мисля, че е поради неправилно разбиране за това какво изобщо означава възкресение според Библията.
Според нас, възкресение просто означава някой да е умрял и някой друг да отиде, да положи ръце върху него и да каже: „Стани“, както Исус каза на Лазар и съответно човекът да „възкръсне.“ Но, това всъщност не е възкресение, а просто съживяване (бил умрял, но се съживил), реанимация, връщане към същия живот. Човекът, който бива съживен, е същият човек, както преди да умре, нали? Същият дух, същият ум, същото тяло, същите мисли, същите способности, същият характер, същите качества – всичко си му е съвсем същото, нищо не се е променило. Ако е бил интелигентен преди да умре, като се съживи пак ще е интелигентен. Ако е бил необразован преди да умре, като се съживи изведнъж няма да стане образован. Ако е бил беден преди да умре, като се съживи не става богат изведнъж (освен ако не напише книга по въпроса, разбира се, че е умрял и възкръснал, тогава ще забогатее :-) ).
Библейското възкресение
При Библейското възкресение не е така. Когато Исус възкръсна, духът му мина на съвсем ново ниво на власт и сила. Цялата власт и сила на Небето и на Земята Му беше предадена. Душата Му също мина на ново ниво на свобода и извисяване, без ограниченията на плътското тяло. Дори тялото Му не беше същото, а беше съвсем различно и прославено тяло, което имаше нови способности – можеше да минава през стени, можеше да лети, можеше да се появява и изчезва от погледа на хората и т.н.
Сега, когато ние повярваме в Исус и в това, че Той е възкръснал по точно този Библейски начин, ние също ставаме ново създание. В какъв смисъл ново? Дали става дума за същото създание, което си бяхме и преди да повярваме? Същият дух? Същата душа? Същият характер? Същите мисли? Същите желания? Същите плътски страсти? Същите способности? Или при нас също е настъпила промяна? Много важен въпрос, който всеки от нас трябва да си зададе.
– Ако сме същите, както преди, дали сме повярвали във възкресението както трябва?
– Ако нямаме състраданието на Исус, когато видим болните и нуждаещите се, дали сме съкрушили себе си наистина, приемайки Го за Господ?
– Ако не гладуваме и жадуваме за Неговото Присъствие, дали наистина нещо се е случило в сърцето ни?
– Ако не обичаме хората по съвсем нов начин, дали сме позволили на Бог да ни докосне реално?
Нека видим как апостол Павел обяснява всичко това библейски, във Филипяни 3:1-15
Впрочем, братя мои, радвайте се в Господа (това включва хваление, поклонение и благодарение). За мене не е досадно да ви пиша все същото, а за вас е безопасно. Пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязването (фалшиво обрязване, само на думи); защото ние сме обрязаните (отделените за Бога), които с Божия Дух се покланяме, и се хвалим с Христос Исус (отново, хваление, поклонение и благодарение към и с Бога), и не уповаваме на плътта (не разчитаме на собствената си сила). Макар че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече, тъй като съм обрязан в осмия ден, от Израилевия род, от Вениаминовото племе, евреин от евреи (висока класа), спрямо закона – фарисей, по ревност – гонител на църквата, по правдата, която е от закона – непорочен (изобщо, страхотен съм, от Божия народ съм, ходя на църква, Бог ме обича и се грижи за мен, красив съм, здрав съм, имам работа, имам пари, живея си живота).
… Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христос. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за боклук, само Христос да придобия (това е да си поставиш цел – всичко съм готов да дам, за да я постигна. Как хора искат да постигнат дадена цел и не ядат, не спят, не се занимават с нищо друго, докато не я постигнат, така Павел не се занимаваше с нищо, само и само да достигне до истинската вяра във възкресението на Христос. Това не означава да не се прави нищо друго, но означава във всяко нещо да търсим Него), и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христос, тоест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра (тоест, да не се оправдавам със Закона: „четох, понеже трябваше да чета“, а: „четох, понеже не мога да издържа без Божието Слово.“ Не: „молих се, понеже пасторът направил някаква молитвена група и ни кара да се молим“, а: „моля се, понеже не мога без Божието Присъствие“),
И така, каква е тази цел, заради която трябва да оставим всичко? … за да позная Него (Бог Отец, Исус, Святият Дух), силата на Неговото възкресение (тоест, това, което се промени в Него, при Неговото възкресение, силата, която Той придоби и аз да я имам, силата на промяната, силата на новото създание, силата на старото премина и всичко стана ново, силата да минавам през стени, ако трябва. „Да бе, никой не минава през стени“ – сигурни ли сте? А Петър, който беше в затвора и ангелът го прекара през всички решетки и стени, докато се намери на улицата? – силата на новите способности – Филип, който е пренесен от Духа, от един град, в друг, Йоан, който бива варен във врял катран и не умря, силата на чудесата, знаменията и изцеленията – „това, което имам, това ти давам, в името на Исус Христос – възкръсналият Бог и Цар, стани и ходи“), и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му, дано всякак (по всякакъв начин, дух, душа и тяло, както Исус, така и аз) достигна възкресението на мъртвите.
… Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бях уловен от Христос Исус. Братя, аз не считам, че съм уловил (това е белегът на възкресените истински хора – смирението. Не: „Страхотен съм, от Божия народ съм, ходя на църква, Бог ме обича и се грижи за мен, красив съм, здрав съм, имам работа, имам пари, живея си живота“, а: „Не че съм сполучил вече, или че съм станал вече съвършен; но гоня изподир, дано уловя, понеже и аз бидох уловен от Христос Исус. Братя, аз не считам, че съм уловил“), но едно правя – като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христос Исус (духовен глад за още от Бога, постоянно).
… И тъй, ние, които сме зрели, нека мислим така; и ако мислите вие нещо другояче, Бог ще ви разясни кое е правилно. Амин!
Човешките страсти
Главният враг на християнина са човешките страсти. Ние обвиняваме греха, дявола, държавата и т.н., но Яков казва: От собственото си желание (собствената си страст) всеки е изкушен, повлечен, подмамен. После желанието (страстта) зачева и ражда грях, а грехът, когато се развие напълно, ражда смърт. (Яков 1:14-15)
Тоест, първо ни идва желание за нещо:
– Някакъв порок: цигари, алкохол, наркотици, порнография, преяждане и т.н.
– Някакво отношение: непукизъм, гняв, злоба, неприязън към брачен партньор, родител, дете, роднина и т.н.
– Някакво действие: каране, викане, разпри, спорове, непростителност, кълнене, псуване, правене на магии с думи и т.н.
Виждаме, че тези неща не са библейски. Страх ни е да попрочетем стиховете в Библията в тази насока, или ги прочитаме, но се правим на „ударени“. Страстта в нас започва да расте и започваме да го правим все повече и повече. Така зачеваме греха, тоест, това, което правим започва да преминава в явен грях, в нещо, което определено не е правилно и най-вече – не е угодно на Бога. И „влизаме в голям филм“, понеже уж сме новородени, възкресени християни, които съвсем умишлено продължават да съгрешават.
И какво правим? Продължаваме в греха си и вместо да се изпълваме с живот ежедневно, вместо да се изпълваме с енергия да служим на Бога, вместо да се изпълваме с радост и благодат, ние се чувстваме обвинени, скапани, изморени, безнадеждни, апатични и крайният резултат е смърт – не задължително физическа смърт, но смърт във взаимоотношението ни с Бога – нямаме сила, нищо не се случва когато се молим, нищо не се случва със семействата ни, никой не се спасява, на нас не ни пука и просто започваме да се носим по течението.
Когато Божиите деца спрат да гладуват и жадуват за правдата, чистотата и святостта, те стават много лесна мишена за Сатана да дойде и да започне да върши всякакви неща в живота им.
Чистотата на сърцето е жизнено важна за вярата ни. Като храмове на Святия Дух трябва да пазим себе си чисти и да не позволяваме на никой и нищо да осквернява храма ни.
2 Коринтяни 6:19-20 казва: Нима не знаете, че тялото ви е храм на Святия Дух, който е във вас и който ви е даден от Бога, и че не принадлежите на себе си? Бог ви купи и заплати цената; затова прославете Бога с телата си.
Велика привилегия е човек да пази себе си, да пази тялото си, да пази ума си, да пази очите си, ушите си и сърцето си. Велика привилегия!!!
Затова, много е важно да се противопоставяме на дявола, когато той дойде срещу нас, по какъвто и да е начин. Ако ни атакува здравословно, не трябва да му позволяваме. Трябва да изговаряме Божието Слово срещу него. Но, това важи не само за областта на изцелението. Исус използва Божието Слово срещу дявола в пустинята, във всяка област – когато дяволът Го изкушаваше да мисли за Себе Си и да направи хляб да яде, докато беше в пост; когато дяволът Го изкушаваше да се прави на много смел и да скочи с идеята, че Бог ще Го опази; когато дяволът Го изкушаваше да стане супер богат, ама с цената на компромиси (поклони се тук и там), Исус му отговаряше: „Махни се, Сатана, понеже е писано.“ Ако нещо е писано, за нас трябва да е достатъчно, ако сме наистина възкресени, новородени и обичащи Бога. Амин?
Божествената сила ни даде всичко, което ни е нужно, за да живеем и служим предано на Бога, защото напълно познаваме Онзи, който ни призова чрез славата и могъщите си дела. Чрез тях той ни даде онези велики и безценни дарове, които бе обещал и чрез които можете да участвате в божествената природа (естество) и да избягате от покварата в този свят, идваща от човешките страсти. (2 Петрово 1:3-4)
Битката с врага
Във връзка с тази наша ежедневна битка, докато победим врага и докато се научим как да освобождаваме вярата си, за да благославяме и другите, бих искал да разгледаме 5-те фази, или области, през които би трябвало всеки човек да премине, в растежа си с Бога. Нека всеки намери себе си и да си постави за цел да се изкачи поне с една област по-нагоре:
1). Светската област. По принцип хората, които живеят светски не са вярващи, но за съжаление имаме много вярващи, които по нищо не се различават от хората в света. На думи сме вярващи, но плодът на живота ни е изцяло като на невярващите. Библията казва ежедневно да проверяваме дали сме във вярата. Като четеме и слушаме Словото ние виждаме какви се предполага да бъдем и съответно ежедневно би трябвало да изхвърляме по нещо от света, за да ставаме все по-божествени и богоугодни. Ежедневно трябва да молим Бога да ни разкрива кои са светските неща в нас, които ние след това по наше желание ще премахнем от живота си.
2). Църковната област. Обикновено, като повярваме се причисляваме към някоя църква и започваме много усърдно да й топлим една от седалките. Да, ние научаваме, че е хубаво християнинът да се кръсти във вода, в Святия Дух, да взема Господна вечеря, да се моли, да пости, да чете Словото и т.н., но го правим по-скоро както когато си купуваме най-новата и модна дрешка.
„Аааа, ти чули, че човек можело да говори на езици?“
„Тъй ли? Я да видим как става? Аааа, то било много яко. Интересно.“
Така, цял живот си оставаме с достатъчно знание, колкото да се наричаме вярващи, но без особен интерес да се размърдаме и да направим нещо значимо. „Нали съм вярващ, какво искаш повече? Че и на църква идвам даже.“ По някое време вече сме научили основните неща и ни става скучно и просто сменяме църквата, за разнообразие. Или направо държавата ☺
3). Духовната област. Някои от нас осъзнават, след като сме ходили на църква няколко години, че трябва да има още нещо в това християнство. Казваме си: „Не може да е само това, Господи. Аз съм гладен за още. Искам да Те виждам. Искам да чувам Твоя глас. Искам да се движа в дарбите. Искам да пророкувам. Искам да се моля за болните и те да оздравяват. Искам да имам видения, сънища, откровения. Искам да бъда по-близо до Тебе, не само да Те познавам на теория, но искам нещо реално да се случва в живота ми.“
Тук е важно да направим следното пояснение: колкото повече време човек е прекарал в първите две области – светската и църковно-топлещо-седалката, толкова повече време ще му трябва да навлезе в областта на Духа след това, защото умът му е закърнял и е свикнал да отмерва всичко по светски и църковно. И така, ако някой един ден му се поиска да стане духовен човек, ще има доста да се бори с всички светски и църковни, религиозни бариери, които умът му ще започне да издига. Постоянно ще се бие с въпроси, с неверие, със съмнение, ще се чуди дали някога ще се отвори тази духовна област изобщо и т.н.
Но, в крайна сметка ще си струва усилието, дори да отнеме седмици, месеци, или години. Ако човек е гладен, той ще започне да чете книги в тази област, ще провери в Словото всички случаи на свръхестествени проявления, ще се моли, ще пости, ще търси Бога по-усърдно (не само веднъж седмично, както човекът от църковната област, и не само по Рождество и Великден, както човекът от светската област). Определено си струва.
4). Царствената област. Когато свръхестественото стане естествено за нас и чудеса и знамения започнат да се случват в църквата, болните започват да оздравяват, хората са гладни за повече от Бога, а Словото и Духа на Бога започнат да оформят всяка стъпка от ежедневния ни живот, на нас ще ни се прииска това, което се случва в църквата, да успеем да го принесем и извън църквата, в обществото, в квартала, в града, в нацията. Това е Царството – Управлението на Бога във и извън църквата. Царството е да се въвлечем в делото на църквата, но не само в църквата, а навсякъде извън нея. Царството е да разкрием Исус като Цар на всички, които не вярват, че той е Цар, чрез чудеса и знамения по улиците, по къщите, по пазарите и т.н.
5). Новозаветната област. Това е най-висшата област, която е свързана с това да познаваме заветът, в който живеем, понеже толкова много от нас живеем в няколко завета едновременно – за някои неща действаме според Мойсеевия завет (поставяме си закони и правила и атакуваме останалите, когато не ги спазват), за някои неща действаме според Давидовият завет (Шатрата на Давид, хвалим Бога), за някои неща действаме според Авраамовия завет (вярата е най-важната за нас, няма значение характера), за някои неща действаме според Новия завет (любов), но, когато го правим едновременно, се получава голямо объркване, особено когато дойде атака срещу нас, срещу здравето ни, срещу района ни и т.н.
Започваме да се чудим: „Защо стана това сега? Аз ли съгреших? Не съм простил ли на някого? Бог ли се е ядосал нещо? Наказва ли Бог района ни в момента, с това наводнение?“ Естествено, докато всичко ни е наред, ние казваме: „А, как ще е Бог, това е дявола, много ясно“, но, когато ни се случи на нас, тогава почват вътрешните и външните борби. Затова, толкова много дългогодишни християни, когато се случи нещо такова, напускат Бога и вярата си и отпадат изцяло, макар преди това да са проповядвали точно обратното. Защо? Защото не познаваме Бога в завета, в който живеем и който имаме с Него.
Тази последна област е свързана с най-висшето ниво на познаване на Бога, на лично, църковно, свръхестествено и царствено ниво. Заветът е най-интимната част, най-силната връзка, най-освобождаващото вяра нещо, най-носещото мир нещо – нещото, което най-силно ни задължава по наше собствено желание, да угодим на заветния си партньор.
Бог да ви благослови!